Луната сърп ще бъде, ще е жътва,
нощеска житните поля ще са мегданът,
на който своя ръченик да хвърлиш,
отдавна мина времето за жалене.
Ела, невесто, аз притихвам...
От толкова безвестия се роня.
В нагръдника ти с дъх на ружа
искам да потъна за последно..
И с вино сянката ми не поливай.
Тук съм, пламъче на свещ, в босилека,
целувам те, милувам, гургулицо,
тук съм, птицо моя, ненагледна,
дето страх във погледа си къташ.
Но време е да ме забравиш,
да поемеш пътя,
да плодиш, да раждаш, друг да ти се радва...
…Тук съм, мое малко птиче,
в лоното на тази нощ със звездни придихания…
Сама не стой, не ти прилича,
отново тази буйна ръж сплети– косите си,
метни ги върху рамото си порцеланово
и прегърни въздишката на мака,
тръгни към оня кладенец, където
водите ти напих навремето.
Под сянката на шумнали орех.
...Тук съм, мое малко птиче, тук съм,
дишам в хляба, дето месиш и набухва,
както трепкат твойте пазви...
Но време е небето пак да слезе
в очите ти с лазура и със оня смях,
който разпилява птиците.
Тук съм, гълъбице...
И сбогувах се...