В стих без рима превърни ме!

В писание за непробудени дълбоки гори...

Но не с(ъс) разума пиши ме!

Аз искам твоето сърце да твори!

Не искам заглавие!!!

Безименна, остави  почерка по мен да танцува!

Желания като вулкан в мен се изливат,

а лавата им тънките ти струни целува.

Без смисъл да съм!

Да се стичам като несъбудена още река!

Да извирам от най-дълбокото в тебе,

купнежите ти в грях златист да облека.

В един единствен куплет събери ме!

Вплети в мен нощния мрак смирено-свиреп!

С малко тишина от звездната шир за украса,

каквато искаш да съм ще бъда за теб...

Съчини ме в думи нечувани!

От лунен камък страстна скулптура извай!

Очи не отваряй, само с дъх ме обхождай!

Себе си в мене познай!

Не, край не ми пoставяй!

Не чупи кристала на есенната поема!

Остави ме в багри да се разливам, да пея,

и от теб още малко обич до взема!

Пиши ме, пиши ме, пиши...

Разливай мастилото по бяла хартия!

Умори се? Не позволявай на съня да те спре!

Аз душата ти между редовете ще скрия!

Тайна ще бъда и никой не ще узнае за мен...

Веднъж ще ме пишеш, веднъж ще четеш,

а после ще изчезна в дебрите на самотата,

за да поискаш неистово силно пак на стиха да се отдадеш!