Кротък дъжд, кротко, кротко вали

в  кротките пролетни нощи.

Тихо е. Сънно.  И сме сами.

И се обичаме още.

А по лицата ни стичат се все

струйки вода от небето…

Ето, сега ще ме вземеш в ръце -

мокра и топла, и лека

и без пътека, в заспали треви

дълго, без дъх ще ме носиш…

Нищо не питай! Мига улови –

свята нетрайност е!  После,

в спомени кроткият дъжд ще вали,

в кротките пролетни нощи…

И ще напомнят кротки сълзи,

че се обичаме още!

10.05.1980г.

Из книгата „Тайнства”