В прегръдката ти, като светъл храм,
душата си измъчена пречистих...
Останах миг... а векове бях там,
усещайки те и за днес не мислех.
Бе толкоз нежно, сякаш земен рай.
целувките попивах с жадни устни.
Почувствах обич - онзи нежен плам,
прокрадващ се в душите ни на пръсти.
Почувствах топлина... и аромат,
на цяла, пъстра, кичеста градина.
Колко е нужно, Боже, в този свят,
да се почувстваш жива... и значима?!
Бях миг безвремие, миг от вечността,
в прегръдката ти нежна и красива.
Бях, вярвай, най-щастливата жена,
душата си пак чувствах, че е жива!