В очите ми си все така прекрасна...
Над мен иконата мълчи.
Гори под нея и не гасне
свещицата с нечутите молби...
И в стаята ми - все така студено...
Нищо в нея не се случва.
Звучи излян несъвършено
стихът ми, с думи не сполучвам...
Когато прекося несдържан прага,
от тласъка на мъжки нужди,
обсебва ме усмивката ти блага
в сенките на ласки чужди.
С устни тъй мечтани ми изричаш,
дошла от тежката ми строфа,
все още колко много ме обичаш
в неизбежната ми катастрофа.
И някога пред себе си заклел се
спомена за тебе да преборя,
дерайлирал по погрешни релси
да те върне аз на Бог се моля...
***
Прелива пак нестихнало морето,
докоснато от тъжен бриз.
С устните ти шепнат на сърцето
вълните по брега златист.
Пред мен си, разлив тюркоазен,
фея от водите на Егея.
Косите ти, в съня ми влажен -
на слънчевия изгрев апогея.
Чувствам те по пясъците диви,
блик лъчист от небесата.
Твоите очи лазурно сини -
бездната на сласт неопозната.
Имам те в достъпни безпредели,
чудни мигове творящи.
Загърбил тягостни раздели,
плувам в дивно настояще.
Ти песен си от морска раковина,
перла в мидени седефи,
смайваща коралова градина
с най-прекрасните релефи!
По тялото ми вплиташ грациозно
пръстите си-фини водорасли.
Тъй велико е сега и грандиозно
да попивам топлите им страсти!
Като съвест кристална прозира
душата ти в малка медуза.
Светлей над мен и пулсира -
доплувал образ - бленувана муза.
Сякаш с сила неземна разгръща
ново, щастливо начало!
Възвишен духа ми възвръща,
трепти сърцето отболяло!
Лъч-следа разсейва мрака,
навътре нейде в дълбините,
където притаени ме очакват
съвършенства още неоткрити...
Но реве сега над тях прибоят.
Вълни пенливи се издигат.
Как искам още да си моя,
ала въздух в мене не достига.
И все така измъчено не смея
очите да разтворя, уморени,
че сторя ли го пак ще заживея
без теб с кошмари злободневни.
И спомените живи ще преглъщам,
стихнал в глуха, черна ниша.
Ще тръгвам, после ще се връщам,
нещичко за двама да напиша.
Аз знам - ще бъде тъжна песен,
стихът ми, щом до мен те няма,
денят - на угризения обречен,
сънят - пленителна измама.
Вечен стон надеждата изтръгва.
Душата прокълната коленичи.
Едва с крилцата си помръдва
сломеното във нея пойно птиче.
А в моите очи си тъй прекрасна!
И пламакът не стихва да гори...
Топи се восъкът, но не угасва
свещицата с нечутите молби...