Ти ме прегърна и тихо седна.

С усмивка – както обикновено.

И после с надежда погледна.

Мълчахме. Тъй съкровено.

Ти помълча за мен.

Аз ти благодарих мълчаливо.

А хоризонтът обезлюден,

ни мълчеше във сиво.

Ти пак ми даде малко душа.

Малко, но достатъчно беше.

И исках слънцето да заглуша,

Защото ти бе там и за мен мълчеше.