Яви ми се от нищото... внезапно
и в мен нахлуха спомени безброй.
Кръвта ми разбушува, всеобхватно.
Душата ми обля със дъжд - порой.
Как исках да изглеждам безразлична,
студена, като късче метеор,
а думите, безчувствено безлични,
успешно да внушат за миг покой.
Да скрия, исках, огъня в очите.
Ръцете, онемели, да смълча.
Да укротя днес бурята в гърдите.
Да сложа край на болката, сама.
Успях ли?! Та кому е нужна обич,
която да изгаря, да горчи,
която, през сълзи, тъга да носи?
Е... нека със добро да си върви.
А спомените, те да са ми живи,
да топлят дните в старостта.
Натрупани, запазени в архиви,
по пътя си... със тях ще продължа.