Видях аз светеща пътека,
отправена в незнаен кръгозор.
И тръгнах неусетно с крачка лека,
насочил устремено своя взор.

Какво ли търсех? Щастие неземно,
сред приказния цветен аромат?
Но сам бях! И без чувството свещено
аз нямаше да стана по-богат!

Коя бе тая дето щеше
по пътя светъл с мене да върви?
Ах, Ти бе тая дето беше
тъй прелестна, обсипана с лъчи!

Не бях сам – водех Лазаринка!
Момичето на моите мечти!
И бяхме трима – бяла пеперуда
трептеше леко в нейните коси.

И този път не свършваше. Вълшебен,
ни водеше двамина все напред!
И зов отправих аз – страхливо бледен,
помолих пеперудата любов:

“Недей отлитай! Моля те, не тръгвай!
Ах, само още малко остани!
Молбата ми към теб е само тая:
“Да грееш вечно в нейните коси!”

И казал туй, аз леко потреперих.
От мен струеше страст. И свян.
Потърсил пеперудата – намерих
я все така красива. Там! :)

Ах, вече всичко имам! Нека
да тръгваме полека от зори.
Че нас ни чака – Нашата пътека.
И пеперуда в твоите коси!