УРОК ПО ПРЕГОВОР НА ЛЮБОВ
Четвърти час
1
Когато, те обичам - ден, обикновен!...
Когато, се усмихваш -
нищичко необикновено...
Когато си, край мен, е просто, ежедневие...
И отминават дните,
през предверия,
към тихата,
и нежната феерия!...
Когато, те обичам!...
Когато, се усмихвам -
нещо, съвсем обикновено е...
Когато, съм край теб,
в обикновеното ти ежедневие,
е спряло цялото безвремие,
за тихо, неусетно откровение...
Когато, ме обичаш!
Когато, те обичам!
08.03.2011
2
Мой живот!
Моя нишка кълбяна,
към края си вече изнищена…
Моя пъстра несрета,
тънка черга тъкана,
мигом немислена,
връз пътечки разстилана,
в дъжд и слънчево тляла,
и връз друмища листила,
от конеца си нишки пиляла,
в черни стърнища посяла,
от възлите на стонове тихи,
от сълзите си - сол коравяла,
дъх от дните си лихи…
Ех, живот!
Ех, ти песен!...
Неначута - до края!...
Тъмнолунно пречиствана...
Раноутринно бистрена...
Измълвяна надежда!
Безнадеждност…
Тъга недомислена…
Ех, ти, истина!...
Ех, измама - горяла ме!…
Прегоряла невяма...
Мой живот!...
Нишка моя!…
Несрета кълбяна…
3
Аз, все тъй, простичко и тихо те обичам,
и огъня на обич - притулям в тихите гърди.
Аз, все тъй, името ти, тихичко изричам,
и ти – въздишките среднощни, наново в мен редиш.
И все тъй, мигове на обич, прежурят в дните,
горят, и с нас си тръгват, с безмълвни стъпки си вървят.
И някак, болките им - само в нас едните,
с неизживяната си обич - остават да мълвят.
И аз, смълчан - неизживяно те обичам…
И ти... А тихо, огъня по стъпките ни, тича…
4
„ИнтЕрна”…
„Ние си помислихме, че ще е по-добре,
да даваме тези триста евро, на теб…”
Защото, най-добрата си навярно,
тъй както, у дома – добра във всичко.
Децата им – ще бъдат благодарни,
че ти ще си „интЕрната” добричка.
И е късмет за тях, за нас – е също,
ще си заплащаме съня под наем…
И хляб – за цял сезон ще има вкъщи,
нали „интЕрна” ще си там – назаем…
И знам, езика чужд, ще понаучиш –
тъй скъпи са уроците безплатни.
И мълком, знам, ще виеш като куче,
сама доде – косици рошиш златни…
Тъй сякаш, че на твоето дете са,
което все си дърпаше перчема…
В очите ти, ще бъде – как го среса,
преди да тръгнеш нямо вцепена.
Щом трябваше, и щом късмет излезе…
И не помисли – инак някак може…
Дали късмет е… Или шанс перверзен…
Каква цена, за залък, мили Боже!
Дотам ли, днес, светът ти е безбожен,
в „интЕрни” – майчици ръкоположил!
5
Предизвикано от Марин Тачев,
с творбата му за Бялата лястовица!…
По този път на самотата черна,
самата лястовица бяла срещнах.
Най-бялата, приятелю!...
Магийната! Лечебната!...
С най-живата си бяла светлина,
в очите, и в крилете си, в душата си на рядка бяла птица –
почти несрещана, от други невидяна и до днес…
Освен от теб… Освен от мен… Освен от някой като нас…
Дори по-смахнат… Или – по-влюбен…
По жертвено обичащ…
По-смъртно ненавиждащ…
И по - за смърт готов от обич!...
Тя, бялата, приятелю,
неведомо, на мойто рамо кацна!
Крилцата, бялата си гушка да изпощи…
Почти невидни нейни пухчета,
целунаха втвърдените жарави мои,
в сърдечното ми, лявото просторие застинало…
Тракиец ли, главанец, добруджанец….
Аз, все мечтал бях – да съм й Моканин…
Подобие поне!... Ала да съм!
От лястовицата си безподобна, нечувано да си изпрося –
не любов - а изцеление, тъй бяло,
за черното във мен, загнездило се в самотата ми,
незнайно от кого, или кога дарена ми…
А всъщност, в дланите от черен страх,
аз милвах я, и гушках я, и я възнесох в небесата…
И литна тя.
Дали на рамо друго, там дето я отпратих,
дали на чуждо рамо ще сгуши…
Или ще завърне, във човчицата си с трошици няколко…
И цяла, от поверието - и със него бяла…
С дъха си - в бяло целия…
С невидните си пухчета надежда,
за свитите простория сърдечно нями… И топли още!
Във мен!
В Моканина!
…В какъвто някакси – не можех да се впиша!...
И не със болката си, бе ми чужд!...
Не и с вярата си в тази бяла птица!
Но и до днес, не съм дочул, че я е срещнал!...
6
Полите си от синкаво разбухли,
и с нежните си пръсти ги приглади.
Щом неусетно залеза зачухли,
копринената тъмнина принади.
Загледа се в луните тъй далечни,
придърпа близката за огледало.
Въздъхна, дорисува пътят млечни,
като далечен, неин спомен, в бяло.
И защото, може би, се натъжи,
отрониха очите две сълзици.
С огледало от луни ги размножи,
и заблещукаха като звездици.
Във тъмнината - стихна съновеят,
а тишината пък щурци почуди.
Най-влюбените почнаха да пеят,
а ти – във утрото ми се изгуби…
7
За какво ли, мечтаят си птиците -
неуморни говорят във песни…
В съвършенство ли, птичи езиците -
гласовете им, тъй са чудесни.
Безпризорни душици са, мънички,
а не стихват – ни денем, ни нощем…
Все, с крилцата си - толкова тънички,
пребродират небесните площи.
И сред есен, с ятата, политат все,
с топлината си - юга прегръщат…
Но в магията, птича, заплитат се,
и на север - със песен... се връщат…
8
Ееех, животе кучешки, и мой!
Ех, несрето кучешка, и моя!
Щом слушаш, все - лая ми, и воя,
кажи - с какво ли още, съм ти свой!…
Гръбнака ми прекърши със безчет тояги,
на кучешки живот, да плащам грехове…
Разбирам – не за мен са твоите облаги,
проглеждам кучешки, в човешки страхове.
И ослепявам, оглушавам, знай…
Животе - несрета моя, куча!
И вой, надавам, и нестихващ лай…
Безсмислено - друг живот се уча…
И съм готов, със всичко съм готов да плащам,
несретата си - повече да не живея…
Да точа, зъбите си остри, се захващам…
В предсмъртен час - кучетата, туй умеят.
9
Такси, и куфари претъпкани като с олово,
свръх него - чанта като планина, детето ми и аз...
Ръка, цигулката, възглавка, одеяло ново –
в търбуха лъскаво чудовище, поглъща ни и нас...
Летим, летим в нощта - чудовището ни понася,
и свисъка му реже ни дъха, сърцата две в нощта...
Родината зад нас е само точка от атласа,
детето си наум целувам - в скута ми лежи сега...
Заложих вещи, ризи... И борчове до гуша взех,
поведох си детето, на път в нощта - към Океана...
От сто места, по спешност, нужните пари за път заех,
и всеки даде, и щеше евро да изпрати мама...
Пристигнахме с детето, все пак - навреме и във срок,
далече беше - накрая на Европа океана...
В училище детето - започна първият урок,
и първият му час - пред мене... А ще го вземе мама...
В мита си за бежбрежие смълча се Океана,
щом с двеста удара - сърцето стъпки залюля назад...
Не стигаше простора му за трима, а за двама,
широк бе мъртво-пустият му, и безбрежен негов бряг...
И върнах се, мой роден край - днес във теб съм емигрант...
Баща - изпълнил си дълга... С дълговете си - до гуша...
10
Аз съм българин , обичам
наште големци високи,
българин да се наричам,
срам ми е - и гняв жестоки!...
Гневен съм, когато виждам,
депутати в парламента,
как се гаврят - ненавиждам,
със народа във момента!
Мамят го - и все го лъжат,
двадесет и три години...
Далавери все да вържат,
в кеш - с мандатите аминни!
Вече няма ги зелени,
нашите гори прекрасни,
от пожари обгорени,
дето все не гаснат...
Върховете в планините,
гърбовете си превиха...
Прекроиха равнините -
в джобовете си ги свиха...
И народа ни го няма -
рипна по света, далече...
Нам - в душата зейна рана,
българите вън са вече...
Срам ги е да кажат тамо -
българи, че се наричат!...
Там - за залъка само!...
Могат ли - насам все тичат!...
\"Мила Родино!...\" - запяват,
плачат често, често кипват...
Там - децата си кръщават,
с име чуждо - после свикват...
Татковино!... Теб обичам!
И прахта ти под нозете!...
Татко - аз да се наричам,
срамно ми е, разберете!...
Че детето си отведох,
надалеч - край Океана!...
Месеци наред го гледах -
как през скайпа плаче с мама!...
Вън - за българки-робини,
работа и залък има...
Сам останал бих с години,
ала никой ме не взима!...
- 2 -
И се върнах с ясна мисъл,
че във мъртъв дом се връщам!...
Че да вярвам - няма смисъл,
някога, че ще ги видя!
Тя е млада!... Той е малък!...
Срам ме е, че съм родител!...
А съм българин - но жалък!...
Пък се мислех - за родител!...
Аз, Родино, те обичам!...
Но Родино - имай срама!...
Как се казва и нарича,
нашата съдба и драма!?...
Аз, Родино - те обичам!
Теб, децата си, жена си!!!
И по български ти сричам -
мащеха защо за нас си?!?
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me