Понеделници, вторници... петъци... След празни недели.
Шумотевица, глъч, детска врява, безкраен купон.
Тя е там. В тишината. Говори с минутите спрели
и стои, и те чака, и те търси в измамния свят.
Тя не моли, не вика, не трябва пред никой да плаче.
Само нощем звездите я канят галантно на път,
а Луната стои на перваза и като кръгло сираче-
тя закача на сърпа и остър свойта бедна душа
и я пуска далече в простора да търси съдбата си.
Тихо стъпва на пръсти по жарава изстинал копнеж.
Той отдавна не пари. Нито дим, нито пепел останал е,
само възли, които се впиват в наранените и нозе.
А сега погледни надълбоко в косите заплетени,
маргарити цъфтят ли цъфтят пак във юлския ден.
...и какво, че красиви очите са, щом са тъжни зениците,
капки две са се спрели във тях за последен привет...
>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>
Мълчешком ще напомня за себе си... само понякога,
щом е тъжно и мрачно, и пусто отново при теб,
и когато се сливат в един цветовете на вятъра,
и се ниже спокойно притихнал черно-белият ден.