Дълго, дълго към тебе вървях,
болки носех в ранените длани,
стъпвах трудно и често със страх
по пътеки с стъкла разпиляни.
Дълго, дълго те чаках, Любов,
да преминеш прегради за мене,
да забравиш за вълчия вой,
който част е от нашето бреме.
Не очаквах да свършат за миг
всички бури в разделното време,
от краката ми тръните с вик
все изтръгвах, бях в кръв до колене.
Нося белези, съхне кръвта,
сълзи няма, отдавна изплаках,
а пресипна от мъка дъжда,
в него ласка дори не дочаках.
Дълго, дълго мечтаех мига,
в който болката с вик ще прогоня.
Твоят войн съм, запазил брега
чист от всякакви думи злокобни.
Морски вихър ми носеше вест,
че пробиваш към мене тъмата,
с много вяра, любов и копнеж,
че изброждаш за мене земята.
Неотклонно аз бързах към теб,
моят топъл заслон, моят пристан.
Апокалипсис бе всеки нов ден,
не замръкнех ли в твоята мисъл.
Този свят ще превърна във път
и единствен за нас той ще бъде.
И по него ще властва смехът –
твоят смях аз, Любов, ще прегърна!