Дърво само        

     насред полето.

Нощ!                   

Буря!                                   

Ледени искри!     

Клони голи         

     с пръсти вкопчени

     във нищото.            

Мъгла!            

Изникват сенки                                  

     тъмни, зли.    

Демони изплуват от

     морето              

     на душата ми.   

Шептят,                     

     канят ме във мътни   

     дълбини.                                      

Вървя в снега,                      

     търсейки следи

     от себе си…    

 намирам само рани

     стари, незараснали,

     останали кървящи

     от далечни дни

Ражда се мираж

     на огън със студени

     пламъци.

Обръщам се назад, 

     а там река от спомени

     гори.

Удари гръм

     от тишина, от истина,

разсече бездната от мрак

     и крясъци.

   Дъжд тихо, нежно

        моите белези отми.  

   Прогледнах   

        и видях небето ми.  

   Почувствах смисъл

        който беше Ти!