Колко е тихо! Колко е пусто! Колко сърцето боли! Вятърът, който се блъска в стъклото иска при мен да влети, да ме помилва, да ме докосне, мъката си да сподели, навярно и него тъй жестоко си измамила, нали?

Колко е тихо! Колко е пусто! Колко сърцето боли! Тътенът, който изпраща небето вика ми иска да заглуши.

Колко е тихо! Колко е пусто! Колко сърцето боли! Защо не мога да забравя как нежно ме докосваше ти.

Колко е тихо! Колко е пусто! Колко сърцето боли! Остана ми само омразата, която като въглен в мен гори.


Колко е тихо! Колко е пусто! Колко сърцето боли...