Заплетеният полъх във косите си ми ти,
мечтата ми стаена в мъжките ти длани,
усмивката в забързаните сиви дини
и думите, които във стиха ми ще останат.
Понякога превръщаш се във топъл дъжд
и дълго, дълго по прозорците валиш,
детето си, със сините очи на късен мъж,
свещта запалена за мен отляво да гори.
И си перце, отронено от птичето крило,
събрало в пухчетата неизпята песен,
дългоочаквано от мене утринно писмо
и шепота на слънцето във жълта есен.
Понякога приличаш много на една тъга,
тогава скрито, късо и беззвучно плача.
И лъч си, прозвънил в студена тишина,
спомен си за слъчевото зайче в мрака.
Измислям те в куплет и ставаш ласка,
а ти измисляш имена, с които ме наричаш.
Усещам се жена и даже да е кратко,
искам само много тихичко да те обичам.