Подсказваше ми вътрешният глас,
не би ме никога излъгал,
не си ми безразлична, зная, че и ти
не би ме лъгала дори неволно...
Когато те видях, запяха птици,
изглеждаше ми толкова ранима,
като че аз завръщах се отнякъде,
където никога не бях отивал,
но имах чувство на завръщане
към себе си, към теб, и знаех,
че не бях те срещал,
но сякаш винаги познавал,
навярно в някой друг живот
пътеките ни се кръстосваха.
Четях в душата, разпознах очите,
усетих странно трепване у теб,
достатъчно де ме направи дързък,
изглеждаше ми странна симбиоза
и сякаш си разменяхме душите,
прекрасно чувство, думите не могат
да опишат. Какво е да обичаш?!
Ти знаеш, любовта не значи думи,
когато зачестяват ударите на сърцето,
а топлината пропълзи в телата,
вълнението странно ни обсеби,
то значи аз и ти пределно се обичаме,
добре ни е, един без друг не можем.
Сега какво ни трябва? Свобода?!
Не прави ли ни любовта зависими?
Така е, но нима накарал ме е
някой да обичам теб?!
Не! Просто теб избрах...