Години обречен се скитам,
но търся в надеждата път!
Мечтите ми гаснат и питам:
- Защо ли е празен светът?

Хора с лица изкривени,
от злоба присвили очи.
Душите им празни и вени,
в които кръвта не кипи.

Приятел ми стана тъгата,
вървим си ръка за ръка.
Намерих дори самотата -
навъсена,стара и зла.

И трима споделяме дните,
горчива е нашта съдба.
Но вярваме идват сълзите,
посяващи в мен любовта!

Търси ме... ти знаеш къде,
оставих пътека ранена.
И знай! Все още живее,
човека в душата сломена!