Хвърчаха тополите. Беше пролет тогава.

Тръгнахме бавно.

Аз до теб, ти до мене.

И вдигна се вятърът,

тъмният вятър над жълтите дюни.

Нощният хлад ни събра недолюбени,

в първото още, безплътно обятие.

В сухо гърло заглъхнаха думите.

Устните онемяха тръпчиви от виното.

Две сълзи спотаено отронени

тихо капнаха в две стъпки

от плахия миг ненапуснали..

После тръгнахме бавно. Аз от теб.

Ти от мене.

Там, където нямаше бъдеще.

В челюстта на небето - червено от болката

с позлатена корона луната се смееше.

Тъмният вятър в замрелите дюни

крадешком се провря във гнездата

да разбуди среднощните гларуси

и заключи дълбоко сърцата...

Тони Тодорова