Далече... Толкова далеч остана любовта -

до някакъв завой на малка гара,

където смръщеният ден целуваше нощта,

приседнал на ръба на тротоара.

Една китара плачеше до тях с напевен глас,

едно дърво унесено шептеше

с листата си една приспивна песен без слова,

а залезът обречено кървеше.

Една ръка, поела нежно в себе си ръка

потрепваше прикрито във сумрака,

погалена от плъзналите сенки на нощта...

И в този миг от там премина влакът -

трещящия експрес на непреклонната съдба,

за миг се спря на мъничката гара

и тръгна с мен...

Отмина...

Там остана Любовта -

до кървавия цвят на светофара.