Дойдох при теб с тъмнината на нощта,
в самотата на притихналия дом,
в който стъпките ми вече не ехтят
и не се чува моя глас, дори и стон.

Загледах се навън. Дори на двора старата липа,
която лете ни обгръщаше в аромат,
сега безмълвна в своята тъга
като прекършен роб стои с увехнал цвят.

И сякаш й е в тежест дървената люлка,
в която аз приживе се люлях
и мъката по мен, намерила пролука
в самотните въжета изсвистя.

Пристъпих плахо прага на дома ни,
но не проскърца под ръката ми старата врата.
Какво очаквах? Та аз бях дух безплътен,
сбогуващ се с човека най-любим и със света.

Потърсих те във всяка празна стая,
а те открих навън, изложен на дъжда...
Това е то - дойдох да сложа края
на твоето страдание в нощта.

С болка и копнеж се взрях в тебе,
в прекрасните ти плачещи очи,
в приведените рамене без време,
в дъжда, примесен с твоите сълзи.

Ти изкрещя. Изля си болката по мене,
и към небето отправи своя взор,
а после, ненадейно, падна на колене,
с протегнати ръце провикна се "Защо?".

И аз заплаках с теб. С тебе закрещях.
С устни ледени сълзите ти попих,
прегърнах те и вдъхнах твоя аромат,
зарових чело в твоите гърди.

А после?!. После сякаш времето се свърши,
незнайна сила ме изтръгна от любимите ръце,
ала за сбогом целувката ми ледена прекърши
живота, що гореше в изстрадалото ти сърце!
27.05.2006 г.
гр. Варна