Защо не избягах завинаги? Пустото его,
Или наречи го - фалшивия вътрешен глас,
Говорещ тъй силно...и викащ, щом ти си до него,
И толкоз прегракнал...и ням, щом до тебе съм аз.

Защо все те търсех? А после избягвах, далечен
Открих те изцяло...но после, нарочно те скрих.
Аз няма да бъда завинаги! Аз съм обречен,
Да казвам...да чувствам...да мисля...Но само на стих!

Защо ли със снимките твой, заспивам и плача?
Когато те гледах пред мене - ни плаках...ни спах!
Тогава гласът ми изчезва - в пустинята грача,
Любов не изказал....безсилен...и пясъчен бях...

А пясъка пуска частици, в изгубено време...
При теб ще се върна броейки назад всеки час!
Защо не избягах завинаги? Его и бреме.....
Или наречи го... - фалшивият вътрешен глас!