Ти в утро звън си благозвучен,
дошъл от капчиците дъжд,
засвирили с отсенък изумруден,
по сивата коса на мъж.

Ти блясък си в очите му прогонващ,
варварското в бурния му ден,
и с огнената си вълна отронваш,
парчета от света му вледенен.

Ти нощем си луна в която свети,
твоят образ - сбъднат блян,
светъл лъч по тъмните пътеки,
на дълъг път неизвървян.

Ти сянка си под слънце приютила,
скитник в зноя отмалял,
и за него там гнездо си свила,
да отпочива в тебе цял.

Ти извор си, във който утолява
той жаждата, която го гори.
Ти повей си лекуващ болна рана -
раната, която го мори.

Това си ти - любов безмерна -
шепот, зов и светлина,
спътница в живота тъй потребна -
огън, въздух и вода.