През трънаците тръгна - неотъпкани друми,
сякаш остро мачете бяха твоите думи...
С тях проряза тъмата и откри се пътека,
към душата вървеше, с ход уверен, полека.

Сякаш знаеше пътя, сякаш виждаше стряха,
сякаш бе я оставил и от дълго те чака...
Във ръката ключа ѝ със надежда държеше,
и безстрашен напред към взаимност вървеше.

Всяка стъпка бе полъх, всяка дума милувка,
всеки допир за мен бе живителна глътка
въздух, сякаш гърдите пак затупкаха лудо
и роди се, навярно, дълго чакано чудо...

Лабиринтът премина и достигна сърцето.
Поздравления, браво, стигна там за където
много други смелчаци преди тебе вървяха,
но така и не спряха до красивата стряха.

Ти успя и отключи със ключа си безкрая,
с лекота в мен прочете що до болка желая.
Своя свят ми предложи за спасител и ето
пак изпълнено с обич се усмихва сърцето.