От пропилявани секунди водопадът,
утъпква пътя си на мисълта угоден,
ала отекло с вечността сърцето страда,
не знае, че от сянка няма спомен...

Дъхът стаен е полъх чакан,
размиващ нежно реалността,
страхът - останал неизплакан,
бариерата - пречупена с мига.

И премълчава укори разсъдъкът,
отрекъл той безмълвно свойто зрение,
и смее се пречупен ъгълът
на едно неустоимо опянение...

И забравили фалшивата преструвка,
границите сливат се в прегръдка,
и устните, пламтящи във целувка -
отчаяно отбягват една горчива глътка...