Затворих вратата.

Миналото остана зад гърба ми

и спомените се изгубиха някъде далеч…

А аз… аз не се обърнах назад…

В мрака потънах,

в беззвездната нощ…

И не оставях следи –

обрекох те никога да не ме намериш…

Болката ме разкъса на парченца,

разпилявах се и се събирах…

Днес раните ми вече не горят,

но белезите им… ме стряскат и на сън…

Да, сън…

Понякога отново те сънувам…

Като приятел стар,

като изгубен някога другар,

като изумруден талисман,

като неспокойно и бурно море…

 

Не се питам дали още те обичам…

Отговорът плаши ме повече и от нощта…

която идва след всеки ден,

криейки в своята тъма

една сковаваща, горчива Самота…

Звездите угаснаха –

много-много отдавна…

В своята пътека във времето

морно престъпвам с нозе…

Следите ми – невидими, тихи, несигурни,

няма да те върнат пак при мен…

 

И когато изгубих надежда – я видях…

И свикнала отдавна с тъмата,

светлината й ме ослепи…

Малката нощна Светулка

чертаеше пътека пред мен…

Подканяше ме да тръгна,

да я последвам…

Да сложа Край на старите истории

и Ново начало да си обещая…

И ето ме днес – вървя от Началото към Края…

И се уча – пак да обичам…