Има моменти, в които се страхувам...
Страхувам се от тъмното...
Чувствам се защитена само призори, когато лъч светлина проникне до най-тъмните ъгли на стаята ми...
Страхувам се, когато съм сред хора, а всъщност съм така самотна...
Страхувам се от огъня, а смело слагам пръсти в него...
Страхувам се от болката, а тя е най-добрата ми приятелка...
Страхувам се от Любовта,
а тя живее някъде, заключена дълбоко в мене...
Страхувам се от клетката на птица,
копнееща за синева...
Страхувам се от правила и нрави,
и хорски разум и от нерви здрави...
И само лудостта ми илюзорна има смисъл,
живея в свой различен свят...
Оставам си до гроба дива роза -
 заплетена от мъка - неразцъфнал цвят,
в своя свят да диря светлината,
която топло ме обгръща в сянката на мрака...