Ще смогна ли стиха си да напиша,   

изваян с обич, какъвто съм мечтал, 

че всяка сричка в него да задиша,   

сърцето ми докрай да е раздала...

И в толкоз песенност да се обичат,  

планински ли, равнинни красотите,  

и в безподобни небеса да тичат,

и седемцветни нека, чак в звездите.

Да ме преброждат те, доде светуваш,

на кръстопътя им, девето чудо,  

че кръстопътна все любов сънуваш,  

и сънища разбуждаш толкоз лудо. 

А мойте срички, нека да прохождат  

в магията на шепотни върхари,   

родопски дъх, дъха им да пробожда,  

в кабанебесни песни на гайдари...  

Душата цяла, нека се е свила, 

да бъде в пулса безподобно тиха,

с любов написа сричките си мили,  

ала камбанен звън, във мен забиха...   

И аз от тях го вземам и понасям,

додето рани в кръстопътя криеш...

А щом се върна значи, че поднасям,

от силата ми нова да отпиеш...