Heartfelt&Kadife_


Прости ми, че идвам неканен. Нощта е самотна и дълга -

досадна, окъсана скитница, спряла под моята стряха.

При тебе е светло и топло, при мене - студено и тъмно…

Ще хвърлиш ли малка искрица там, дето огньове горяха?

Затворих домът си за гости. И нощем, и денем разчиствам

парчета от чувства съдрани, остатъци пръсната нежност...

Сърцето си здраво залостих. От спомени паля огнище,

броя незарастнали рани и мъртви мечти преподреждам.

Аз също погребах мечтите…  Погребах и чувства, и вяра…

Отдавна „Надежда“ е остров, към който изгубих посока -

компасът се счупи в скалите, разбили гемията стара,

в която така безнадеждно след теб се превърна животът.

Ти сам си ориса съдбата... Не аз те направих нещастен.

Залиташе в грешни посоки, раздаваше себе си щедро,

забравил за чувствата святи... Но всичко в живота се плаща.

Не искам пак ласки жестоки, ни старата обич на едро!

Съдбата реши вместо мене…  И нищо не мога да върна,

но мога да дам… И да давам през дните, които остават…

От болка сърцето ми стене ( Май, вече е време да тръгваш...),

а стонът му тих заглушава тъй малката дума \"прощавам\"...