Цигареният дим прикрива
издайническите сълзи...
Но колко ли цигари са необходими,
за да скрия мъката от себе си дори?
Колко време вече мина,
а ти стоиш все същият пред мен...
Дори усмихваш се смирено
и сякаш казваш ми,
че твоя ще съм някой ден.
Споменът прелива се с реалността...
До мен ли си, или не си?
Загубих ли разсъдъка си вече?
Кажи ми нещо! Не мълчи!
Знам, че спомен си!
Но толкова си жив...
Протягам се...Докосвам те...
Усещаш ме, нали???
Кажи ми, че не полудявам!
Нали си тук...в стаята...до мен...
Усещам погледа ти...
...Цигареният дим ли тъй размаза образа ти?
...Гася цигарата...Поглеждам те...
...и виждам в мрака срещу мен,
старата любима снимка...
Извинявай! - Зная, че ти пречи...
...но цигара ще запаля...