Тази моя любов - необятна, широка... Този извор горещ...
Пак изригна по никое време... Изгори ме дълбоко.
Връхлетя ме внезапно - без да пита и без да се моли...
Ураган... Торнадо... Завъртя ми ума. Не, направо го срути.
На ухо ми прошепна. Да летя... Да горя... Като феникс.
Да съм сляпа къртица... Да изроня и страха, и тъгата...
Да си сложа най-новата рокля, с деколтето до пъпа.
Със усмивка ципа й да смъкна... Зад мен крачи мъж...
Диша тежко и гледа цинично... Да го направя на луд.
Нека сам си говори... В грамада от погледи да го превърна...

Тази моя душа - поумняла и грешна - в миг отвори очи
и във смерч се превърна... Заискряха светкавици бесни...
И от кожата ми като змия се измъкна... Засъска...
Яростно... Безобразно... И страстно... До кръв се откъсна...
Връхлетя върху нас... Като дъжд. Във пустиня...
И в очите му влага разсипа... И превърна го в мъж,
който тича... безсилен... щастлив... и прекрасен.
И горещ като слънце през юли. За мен...

Аз я исках тази любов - без вятър попътен -
заблудена... случайна... мокра от страст...
Глуха... и сляпа... Само с капчици дъжд по телата.
Съживила у мене жената... Изгорила мъжа като факла.