Тихо в моята душатъмна сянка се промъкваи във тази тишина тя започва черна жътва.Жъне спомени, мечти,нищо живо не остава,само пепел и сълзи,болка-палеща жарава.Сянката, нима си ти?По-добре да тръгваш вече.Тихо, кротко си иди,че те чака път далечен.Сред отломките след тебмога ли да се изправя?Как да продължа напред?Мога ли да те забравя?Ще опитам, но сегачерен дъжд вали във менесред воали от тъга,ще прекарам много време.Хайде, тръгвай си! Върви!Вече нищо не остана! Пепелища, руини....И душа–огромна рана.