Във замъка от приказките чуденмомиче хубаво в легло от рози спяло.Очаквало целувката на принца в бяло,ала прибързал, аз момичето събудих.И тя до мен вървя и вярваше във менпод ноемврийски дъжд с очи затворени.А после сгуши се в обятията ми отворенина спирката на отминаващия ден... Че ти предсказаната си за мен се вричах,посрещнах те в живота си със радост.И вкусил пръв от детската ти сладост,за прошка моля Другия, че теб обичах. Ти в звучен смях и в тихи сълзи ме облива,във полунощен грях безсрамно ме изгаря.Уви! Ще тръгвам, че свещта почти догаря.“Не се получи с нас...Бъди щастлива.” Ти спиш сега – завивам те полекаи мълчалив отправям се към моя сън.Разбирам аз – в сърцето ти не съм – да те забравя трябва, а не ми е леко. Но отминавам, бавнo стъпвам – чуй вятъра, за сбогом свири.И утрото – за другите настъпва,но нещо в мен завинаги умира...