Тъй дълго за тебе копнях.
Излях водопади от нежност.
Във мислите пъплеше... грях -
за мен бе и бряг и безбрежност.

Ти беше във моята нощ –
в съня ми бе сбъднатост, прилив.
Вулкан беше – сила и мощ –
бе свят, бе живот, бе идилия.

В деня ми чертаеше път
сред пролетни макове, песни.
Потръпваше моята плът
и бяха просторите тесни.

Ти беше. Но свърши нощта.
Денят превали някак втресен.
И сляха се вик и тъга,
заглъхващи в тази ми песен.

И моя нестихващ копнеж
отнесе го нейде реката.
Дари на морето кипеж –
на мене - откри свободата.