Жена ми разлиства, прелиства понякога скришно
в живота ми кратък по някоя рехава страница...
Тя доста прилича на рано напъпила вишна,
на зимния вятър посоките дето ще хване.
Какво ще научи? Че някъде пак съм надничал
в усойни дерета и слънчеви юлски поляни.
И тегли хвърчило, пренесло душата ми птича
над думи, от празни по празни, с молитвени длани.
И уж все раздухвам семейното кротко огнище,
а тя своя поглед ревниво през рамо извръща
и моите мисли безпътни до късно ще нищи,
в съня ми ще хлътне, в прозрачната негова къща.
А там тя ще види, че крия в ръцете си груби
цял наръч с милувки, с които и клади бих вдигнал,
и тази душа, ако някак внезапно разлюби,
да смита за нея последната сажда в комина ...