не вярваше, че цвете нявга може да бъде.
Покорно сърцето стоеше в моите ръце
и не се предаваше на чуждите.
Тихо, спокойно минаваха дните и
радости и болки превъзмогваше то.
Моите ръце - за него тесни се оказаха стени
Самотно бе горкото...
Ненадейно, но бурно се появи ТИ –
Ти, човекът, в чиито ръце наивно се впуснах.
СЪРЦЕТО ми в цвете превърна се в ръце ти,...
Гледах как расте при теб – плахо, боязливо, но и много щастливо...
Светът му представи в розови краски,
Обещаваше вечната пролет,
А сега погледни – дошъл е краят на твоите ласки,
И на птичката прекъсна нейния полет...
АЗ, сила нямах – само гледах.
Цветето умираше в ръцете ти – молещо за топлинка.
Чувствата си – не овладях.
Мечтите – разпилях....
тихо, плахо и нежно цветето, наречено „Аз”
главичкаНаведе към черната пръст...
А ти ми каза просто:
„ Съжалявам... Аз тръгвам...
Нали знаеш – сезоните се сменят – Настъпи твоята зима...”