Сънувах те... и ето.
Душата ми запя.
Подхвана танц сърцето.
Разумът... оглупя.
О, Боже! Бях отново
на пясъчния бряг,
където чувство ново
ме впрегна в своя впряг.
Надничаше луната
от звездното небе.
На власт бе тишината,
бриз влюбен и море.
Две фигури, като мираж
в шезлонг отдалечен.
Открихме се на оня плаж.
Аз тебе, а ти мен.
В скута ти, притихнала,
слушах твоята песен.
След страстта ни, стихнала,
ме люшкаше унесен.
На устните ти шепота
пиех зажадняла-
коктейл странен, с лекота,
стих с целувки сляла.
Галеше косите ми.
От нежност се топях.
Впил очи в очите ми,
жена с “Ж” главно бях.
Пърхаха сърцата ни
в гърдите лудо, лудо.
Сляха се телата ни.
Бе неземно чудо.
Раздра се тишината -
вик възтържествува.
Разбра дори луната:
Любов, че съществува.
Сънувах те... и ето.
Душата пак запя.
Разтанцува се сърцето,
но сломено взе, че спря.