И ето...тихо спуска се нощта,
умора по ресниците ми сипе.
Родена от неземна тишина,
луна към изгрева полита.
И няма да е лека тази нощ,
а тиха и самотна все остава.
Любовната магия между нас,
във минало далечно се стопява.
А песента полита и се лей,
желание за близост повелява.
И трепетно сърцето ми копней,
че с нежност и любов се оцелява.
И устните проклинат онзи час,
когато тръгна си и ме забрави.
И сън недосънуван между нас,
увисна без любов оставен.
И трели се извиват във нощта,
и трепет нежна, огнена и страстна.
Мълчиш. Не казваш нищо за това,
че няма вече приказка прекрасна.
Обръщаш се и тръгваш :\"Остани!\",
след тебе никога не ще извикам.
Копнежът в мен по миналите дни,
агония и болка предизвиква.
А нежната стихия на нощта
безумно и изцяло ме поглъща...
И най-щастлива аз съм на света,
душата ми отново те прегръща.