Излъгах. Себе си най-вече,
че леко е пропукана стената,
че мога едновременно летяща
да ходя, стъпила и на земята.
Излъгах. И сърцето го отнесе.
Престорих се на силна във мига,
във който слаба ставах, ах колко слаба ставах..
потапяйки нозете в любовта.
Но там дълбоко е и всеки знае
не бива да се влиза ей така,
особено ако дори пък си забравил
да се научиш как се плува без душа.
Защото губиш я... във нежните потоци,
залисан в своята игра.
Не искаш да поглеждаш пред очите си,
затворил ги, измисляш си земя.
След миг - потъваш. Във безкрая.
Чудовища морски изскачат оттам.
Хапят, дерат и стискат за гърлото.
Будиш се сутрин в пот пак облян.
-
Лъгах се. Че гледам този път се лъгах.
Стремях се уж към хоризонта,
а истината е, че само Него виждах.
Пропадаща. Затворила очи широко.

10.07.11