Проспах живота си почти на крак
или пък – да речем – наполовина.
Преди години знаех точно как
да удържа жена. И кана с вино.
Сега не знам. Градът един и същ,
съблякъл тишината кротко свети.
Разнася Темза дърве и камъш
към моите изгубени планети.
Не знам дали си моето ребро,
а аз пък от пейзажа щрих излишен
но в джоба си ти сложи и Монро,
когато гръб разголи на летището.
Аз помня всичко също като слон –
преди цигарка нервно да си свия,
ти поизглади моя панталон
със поглед, по-горещ и от ютия.
А теб те няма. Шупнала от грях,
душата ми съвсем се сгърчи стара.
Аз от бегача Болт по-пъргав бях,
когато те повеждах към олтаря.
Но пък явиш ли ми се тези дни
насън, а още повече наяве
– Я ставай, мили – просто ми викни.
И аз от мъртвите ще се изправя.