Когато светлините на града угасват,
уморените, дъждовни булеварди
приспиват своите кръстовища и светофари.
Бавно и на пръсти се промъква мракът.
Вятърът излиза тихомълком по площада
и танцува в тъмното среднощния си танц.
С поглед на безумец се върти и се унася
в ритъма на някакъв несъществуващ валс.
Някъде се чува тътен. Някъде цигулка
се обажда във далечината. Струните й пропищяват.
Безкрайното й ехо - тягостно и глухо
като във забавен кадър се провлачва в мрака.
После пейките заспиват. Закъснели птици
разтревожено гугукат и се шмугват във гнездата.
Спи луната. Спят звездите.
И сме само аз и ти. И тишината.