Аз пак те гледам смешно раздвоена
и влюбена, и глупаво щастлива.
Пробужда се у мен едно съмнение:
да вярвам ли на думите красиви?!

Аз знам. И други път са ме увличали
в горещата, безмилостна игра.
И знам, че до един на теб приличали –
на всеотдайни, влюбени деца.

Но после идва пак развръзката
и всичко идва си на своето место.
Върху душата ми разкъсана
от скръб полагат есенно листо.

Прибират се от походите прежни
да стоплят своите ръце,
градили пак със думи кули снежни
върху замръзналото нечие сърце.

Но знам си аз, че ти не си от тия –
ръцете ти са топли и добри,
а кулите ги вадиш от кутия –
с тях впечатляваш романтичните жени.