Звънът телефонен, шамар зашлевява
и грубо отне те от мен.
От болка сърцето в галоп затуптява
за нежност и свят споделен.
Очи натежели, не мога отворя,
душата безмълвно трепти.
Каквото и колкото да ти говоря,
сърцето зове: \"Остани!\".
В прегръдката нежна на спомен далечен
сънувам, че пак съм при теб.
И тихо се моля, съня да е вечен...
Животът без теб е проклет.
Не искам отново очи да отварям,
не искам да бъда без теб.
В прегръдката твоя за всичко забравям,
за мъка, копнеж без ответ.
Щастлива и волна към тебе политам
о, приказен миг съкровен.
И сън ли е? - вече преставам да питам,
обзета от чувствен рефрен.
Кажи ми, о, щастие, как да те пусна
и как да забравя за теб?
Очи да отворя, света да напусна,
където съм заедно с теб.
А телефонът настойчиво звънка,
и грубо ме връща в света,
където те няма, любов споделена...
Надявам се пак да заспя.