тогава, ще почука Някой,
на уж - ненужната Врата
и ще попита: Ти ли чакаш,
за среща с нея, Любовта?

Тя тихо ще се върне-плаха,
пак с пламналото ти лице,
усмивка, мила - отпечатък,
от най - щастливото сърце.

И може би, лудуващ вятър,
- сред мрачно-сивото Небе,
ще скрие облаците някъде,
там, дето твоят взор не е?

А този лед сковал душата,
на тънки струйки ще тече,
в зелено ще е пак тревата
и Слънцето - добро момче.

Ше я докоснеш! И съдбата,
при теб наистина ще спре,
Светът ще завърти обратно,
за Двама, като вас - поне?

Дали ще стане? Вероятно...
Луната виждам? Вече спи?
О, не веднага. Не, приятелю.
Все пак е... Събота! Помни!