От вятъра морски ли черпеше сила,
тъй бързо до мене, Любов, долетя.
Премина гори и с усмивката мила
разлисти по пътя си всички цветя.

Стоях вцепенено, не дишах, не мигах,
а исках да пея. Бях в шеметен сън.
Ръце не протегнах, смълчан от всемира,
бях ледено късче... А пролет бе вън.

Докосна ме с поглед, в очите потънах,
тогава прошепнах с гласа си продран...
„Обичам те!” – казах, но бях все на тръни,
добре, че яви се Мигът-великан.

Прегърна ни двама, а после изчезна,
остави ни влюбено с теб да мълчим.
Очите говореха, в тяхната бездна
се скрихме с потайна усмивка на мим.
............
Днес вятърът пак ме откри, тарикатът,
поръси ме с дъжд, укори ме с шега.
„Стегни се, момче, че отдавна те чакат!”
Намигна вълшебникът и отлетя.