По стъпките на вятъра вървях,
уплашена, разрошена и боса...
Изгубих се! И всичко разпилях,
(а уж компасът си от него нося).
Отново тръгнах. Рано. Призори.
Но този път по стъпките във пясъка...
Уви! Отново бурята ги скри...
Сама съм пак. Остана само крясъка
на тежката, студена самота,
подпряла се в зениците на топло.
В прегръдката и сгуших се едва,
а тя ме гледаше безмълвно, кротко...
И пътя никога не ми показа.
Така се лутах тъжна и смирена.
Но да вървя напред не се отказах,
макар да бях до болка уморена...
Не топлеха ме ничии прегръдки
и чуждите целувки ми горчаха.
Аз търсех него! Неговите стъпки!
Но всеки път се срещах само с мрака...
И като феникс всеки път се раждах!
Следите му изгубих ли - умирах...
Един живот не стигна да засаждам
любов..., която още не откривам...