Слънце мое, слънце ненагледно,
озарило мрачната ми стая,
свети ти челцето за последно -
днес за нас дошъл е краят.

Горе разгневен на небосвода,
черен облак се задава.
С ревност бащинска и злоба,
скрива те и не прощава.

В нощите ми сън съм те сънувал -
нощи пламенни и жарни,
и през сълзи бях бленувал,
буклите ти лъчезарни.
 
В утрините буден съм те чакал -
копняни утрини, омайни,
и мъката си още неизплакал,
срещах изгреви сияйни.

Слънце мое, приказно явление,
дар от сбъднати мечти,
символа на мойто вдъхновение,
бяха твоите лъчи.

Ти идваше - били сме само двама.
Имал съм те - миг щастлив!
Муза в поетичната ми драма,
беше твоят лик красив!

Слънце мое, слънце златокосо,
днес небето те прибира.
По-ревностно от всякога и лошо,
скрива те от мене, скрива.

Обещай ми, мое слънчице, че утре
тук - над пустата ми стая,
ще изгрееш в чаканата утрин
и за нас ще върнеш рая...