Някак малко ми омръзна
Все да се надявам напразно.
От студа у хората премръзвам.
А времето тече някак лепкаво и мазно…
Трудът краси човека, а?
А аз пък напоследък погрознявам.
Преуморена, едвам дочаквам нощта
А все повече за обич огладнявам.
Що за живот е това, що за свят?
Все сме недоволни, нервни,
Лицата ни загубиха нормалния си цвят,
Сърцата ни забравиха мигове вечерни.
Сега ще чакам усмивка. От Съдбата.
Ще си седя, ще чакам, ще си тананикам…
А после ще взема да си покажа рогата
И целия свят в една торба ще натикам,
Ще я захвърля долу – в мазето,
И по улиците като луда ще си пея.
Ще лепна щастлива усмивка на лицето.
И само с едничката си обич ще живея.