Ще ме намериш. Знам, че знаеш къде
всяка вечер говоря с небето...
И потъвам със мрака в моите си светове
и събуждам във мене детето.
И не спирам да вярвам, че все някой ден
ще повярваш, че съм многоцветна...
Че умея с лекота да преплувам дъгата
и направо на нея да седна...
Да разказвам от моите сладки вълшебства,
с жадни очи дъщеря ми да пие...
(-Мамо, кажи ми как говориш с небето
и какво толкова там ще откриеш...?)
Че знам как от клонче върба да оплитам
най-топлите пълнолуния...
и със тях да закича косите на изгрева
с малко цвят от лилава петуния...
Знам, че знаеш къде съм си скрила писмата
от Мечо Пух и от Малкият принц...
И макар да отричаш също знам, че прочел си
всеки ред върху белия лист...
Не разбирам обаче защо все се мъчиш
световете ми на прах да разбиеш...
Тук е страшно и тъмно, не ще ме заключиш.
Аз съм жива, когато сме Ние...
Повдигни се на пръсти и подай ми ръка,
тука горе, ела, погледни ме...
Заедно можем да стопим всяка тъга...
Седни до мен и просто прегърни ме...