На глътки щастие пиех,
горчеше понякога то,
сълзите изгарящи криех,
пазех всички от зло…
Премълчани истини вгорчиха
живота и без това суров,
с леден захват задушиха,
покълналата крехка любов.
Миг откраднато щастие присвоих си,
без угризения и капчица свян.
Нямам време да чакам реда си,
да ме поканят в любовния стан.
Тръгвам си гордо, понесла си товара,
от малко позакъснели мечти.
Дребни душици изгарят във пламъка,
на своето лицемерие и лъжи…
Наранена душа как се лекува -
питал ли си се някога ти?
Или попада направо във ада,
като жертвен агнец да гори?
Диляна Пенчева