Полета... Полета... Ширни полета...
Над нивите ваши горяха
жерави сиви на орис проклета,
в пурпурни залези тляха.

Още живеете със своите спомени,
под слънцето жално ридаете,
но ще върнат ли сълзите отронени
дните за които мечтаете!

Луната не свети, както преди,
вятър над вас не запява;
реките пресъхват, дъжд не звъни
над увяхнали мак и тинтява.

Камъкът твърд, пропукан отдавна
само кърви и процежда
на земята до него-суха и жадна,
капки умряла надежда.

Като вещица сякаш днес е зората,
запалила  мъртви стърнища -
пред очите превръща гнездата им
в купчини бели пепелища.

Полета... Полета... Земя запустяла...
Жарта ви дорде не угасне,
едва ли птица от далеч долетяла
на вас отново ще кацне!

А някога тук, през клетви изричани,
помня аз как съм закичвал,
в коси момински - китки игличини -
Господи, как съм обичал!
           
                    ***
Тази вечер, полета, не ще ви оставя-
ще потънем заедно в здрача
и с гласа ви - натъжен и сподавен
ще плача, ще плача, ще плача...