Заключила сърцето си в килия,
във тъмнината черна на нощта,
Далеч от властващата олелия,
захвърлих го далече от града.
Самотно, не-долюбено и жалко,
брадясало... покрито със бодли.
Нищожно-съществуващо и малко,
заключено зад хиляди врати...
Наказано... за дето не спечели
и не разпери силните криле...
Премачкаха го... обич не намери,
прекършиха го, пръсна се на две!
Наказано... за дето си повярва
и аз повярвах и родих мечта.
Помислих, че пътеката е вярна,
плесник един... посочи ми земя!
Летеж не бе, но паднах от високо,
събирайки парчетата с ръка...
А То - сърцето, някъде дълбоко,
отново искаше възмездие, дела!
Отново тупкаше и викаше \"Обичай\"
не спря за миг... и разум не сдоби.
Не ме пожали... молеше \"Опитай\"
и... пак юмрукът в мене се заби...
Не ме пожали... вярата погуби,
раздаваше на всеки къс душа...
Макар да казват този, който люби,
че дава всичко... страшно заболя!
И взех превес- завързах го с верига,
заточих го на края на света...
Обрекох се и слънце да не видя,
удУших свойта рожбица-мечта!
Сега съм куп хартиени салфетки,
купчинка прах... без смисъл и цена.
Без цел и път но даваща си сметка,
че няма как да бъде все така!